INEP Forum

Powered by ITCom Solutions
Дата и час: 26 Сеп 2017, 20:16

Часовете са според зоната UTC + 2 часа




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е НЕОБРАТИМ ГРАЖДАНСКИ СЕКТОР?
МнениеПубликувано на: 27 Авг 2012, 21:15 
Offline

Регистриран на: 26 Авг 2012, 19:08
Мнения: 1
ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е НЕОБРАТИМ ГРАЖДАНСКИ СЕКТОР?
д-р Радко Ханджиев

Политическата промяна след 1989 г. катализира основополагането на гражданско общество в България. До днес обаче, не може да говорим за ефективен граждански сектор. Гражданите-данъкоплатци не могат да упражняват конституционното си право да участват непосредствено в осъществяването на държавната власт, в процесите на вземането на решения, в съответствие с императива на чл. 1 (2) на Конституцията. Не могат да контролират дали държавните, тоест нашите пари, се разходват в съответствие с Конституцията и законите на страната. Пробуждане на гражданското съзнание до степен, че да се създаде необратим граждански сектор би съдействало, според нас, за преодоляване на голяма част от най-острите проблеми на България.
Как може да се реализира подобен процес? В тезисен план ще се опитаме да изложим възможността за подобно решение.
Какво означава обаче гражданско общество? Какво е съдържанието на това понятие? Какви са неговите същностни, характерни черти? Специализираната литература изобилства от определения и възгледи, както и модели на гражданско общество. За целите на настоящата дискусия и обекта на конкретното изследване тук ще се ограничим до (западно) европейския “модел”, доколкото България е член на Европейския съюз и би трябвало да следва европейските ценности и норми.

1. Гражданското общество се отъждествява най-често с наличието на едни и същи или с достатъчно съответстващи характерни черти в отделните страни по света. Приема се, че то е следствие от общото равнище на културата, от която е произлезло.
По-нюансирано разбиране разглежда съдържанието на понятието в контекста на отделните общества. В неформални дискусии обикновено се изхожда от предположението, че гражданското общество или "нещото", което може да се нарече гражданско общество, го има в почти всички части на света, макар характеристиките му да варират от географското местоположение, общото равнище на културата, степента на модернизация...
В общоевропейския контекст основните характеристики, които се приемат за общи, са:
- вярата и практиката в демократичните форми на управление;
- съблюдаване върховенството на закона;
- разделение на властите;
- зачитане на човешките права.
Към тях обикновено се добавят и следните, макар и оспорвани, характеристики:
- християнството като конфесия;
- свободният пазар като предпочитан модел;
- социалната солидарност.
Последните три характеристики най-често се сочат за отличителен белег на европейския “модел”, фокусът на който е насочен към равните резултати, за разлика от американския “модел”, който изхожда от равните възможности.
Гражданското общество в представителните демокрации се определя следователно като сфера на социално взаимодействие между семейството, икономиката и държавата, в която са обхванати доброволни сдружения, публични фондации по интереси, социални движения и други форми на обществен дебат и комуникация. Гражданското общество се самосъздава; то не е продукт на държавата или на бизнеса, а на самоактивиращите се граждани; на определен етап от своето развитие то се институционализира със специални закони.
Приема се също, че политическото общество възниква на основата на гражданското общество, а не обратното. Както и че гражданското общество не трябва да се противопоставя на държавата, на политическата или на икономическата общност, макар на практика често да им опонира. За разлика от пряко ангажираните в политиката и бизнеса, участниците в гражданското общество не трябва да се стремят пряко да контролират държавното управление и икономиката, а по-скоро да им влияят. Основни участници в този процес са самоактивиращите се сдружения на гражданите или т.нар. неправителствени организации (НПО).
Що се отнася до новите демокрации в Централна и Източна Европа приема се, че е твърде рано да се прогнозира дали гражданското общество в тези страни ще следва общите черти на (западно) европейския модел или ще разработи изцяло нови характеристики. Не се спори обаче, че то е слабо финансирано; прекалено зависимо е от чуждестранни донори; почти изцяло е концентрирано в големите градски центрове; относително е слабо подготвено; по-често се противопоставя на, вместо да си сътрудничи с правителствата; не е достатъчно добре организирано, за да лобира ефективно.
Нека обобщим: подобно разбиране за гражданско общество чувствително стеснява дейността на участниците в него, отреждайки им определени сфери (пространства) на взаимоотношения с бизнеса и с политическата власт. Дейността им се ограничава допълнително и от специални закони, които властта създава с цел да “институционализира” самоактивиращата се демокрация на гражданите. В зависимост от степента на зрялост на гражданските общества в отделните държави размерът и формата на пространствата, оставени на разположение на участниците и техните сдружения, може значително да се разширява или да се стеснява. Иначе казано, ролята на гражданския сектор се свежда до генериране на идеи с надеждата за евентуален резултат, но само ако разполага с достатъчен ресурс за ефективно лобиране. И в никакъв случай не трябва да се конфронтира с властта. Не е ясно обаче каква трябва да бъде позицията на НПО, ако властта се конфронтира с гражданите?

2. С налагането на еднополюсния модел се ускори тенденцията към глобализация, към власт на „голямото правителство”, ръководено от големия бизнес. Националните държави губят суверенитета си. Погребва се социалния паритет. За транснационалните корпорации светът вече е без граници. Налице е ускорен процес на концентрация на финансовия капитал. Световното богатство се трупа във все по-малко ръце. Нараства и броят на държавите поставени под прякото командване на МВФ и Световната банка. Световната криза в същност е криза на глобалния милитаризъм. От края на Втората световна война почти няма период без локални войни, интервенции, организиране на преврати, провокиране на агресивни действия, на напрежение…
Специална роля в този процес се отрежда на НПО. Не случайно в контекста на глобализацията дейността им трябва да се “институционализира” съгласно изискванията на господарите на света. Уж не са продукт на държавата и бизнеса, но в действителност многобройни са сдруженията и тинктанковете субсидирани пряко или косвено от правителства и правителствени агенции, от сивата икономика, от частни фондации, с цел да отстояват определени политически интереси, да обезпечават данъчни облегчения за своите патрони. Това са дейности, несъвместими с гражданските. Но трябва да изглеждат като граждански, неправителствени; да демонстрират загриженост по критични проблеми на правителствата (корупция, недемократични действия и т.н.); да се организират дискусии и конференции; да посредничат или директно да участват в разработването на поръчкови проекти – най-често прикриващи щедро директно външно субсидиране – по специфични вътрешни или международни проблеми; да демонстрират защита на “ценности”, на “човешки права”, на “свобода на медиите”; да бъдат представяни за независим глас на “международната общност”, “демокрацията”, “пазарната икономика”; да обявяват за корумпирани всички правителства, които господарите на света искат да премахнат...
Основна задача на такива организации е да съхраняват статуквото, не да съдействат за разрешаване на ирационалните ситуации или за овладяване на възникналите проблеми. Иначе казано – да лобират за съхраняване господството на онези, които им плащат. Такива организации се наричат “гонго” сдружения и се считат за креации предимно на недемократични правителства. Плаща им се, за да контролират участниците, дейността и целите на гражданските организации; или са финансирани от външни спонсори, със задача да влияят върху политическите процеси в дадена страна. Очевидно те нямат и не могат да имат нищо общо с идеите на гражданското общество, създават се нарочно, за да дискредитират автентичните граждански сдружения.
У нас такива креатури се създадоха непосредствено след политическата промяна през 1989 г. Повече от 20 години те се изявяват като поръчкови проводници на чужди интереси, като брокери на прехода. Цялостен анализ и характеристика на българските тинктанкове се съдържа в публикуваната неотдавна монография на Достена Лаверн “Експертите на прехода”.

3. Има и друг възглед за гражданското общество като за модерна демокрация, основана на суверенни и автономни институции. Не “гонго” сдруженията, а самоактивиращите се организации на гражданите да бъдат основни градители на гражданското общество. През 80-те години (на ХХ век) такива НПО успяха да завоюват сериозни позиции в редица страни на Европа, Азия, Латинска Америка, да насърчат участието на хората в управлението. Идеята е гражданите – независимо от условията при които живеят, независимо от тяхната етническа принадлежност, религия, политически симпатии, образование, имуществено състояние, статус и т.н. – да се включат активно в процесите на вземането на решения. Гласът им да бъде чут по всички въпроси които засягат битието и благосъстоянието им. Глобализацията да бъде обърната към хората, в интерес на народите, на глобуса.
Философията на такива НПО е, че хармония в управлението може да се постигне на базата на взаимодействие между трите главни субекта, трите кита на обществото: правителство, бизнес и граждани. Колкото и да изглежда утопична тази идея, не може да се отрече, че тя е голямо предизвикателство. Впрочем всички големи идеи в историята на човечеството са били считани за утопични, преди да бъдат реализирани на дело.
Реалистично погледнато, нито един от тези три стълба не може да бъде хегемон. Временното надмощие на един от тях неизбежно води до дисбаланс, до огрубяване на противоречията. Именно тук е изключително важна ролята на автентичните граждански сдружения: чрез упражняване на натиск да постигнат диалог с другите двама участника. В интерес на гражданите, на обществото. И хората, независимо от техните политически пристрастия, социални, етнически или други различия да могат заедно, един до друг да живеят и работят в една благоприятна, мирна, хармонична среда.
Вярно, бизнесът днес е неимоверно силен. Правителствата, които трябва да регулират взаимоотношенията, да се грижат за обществените интереси, все повече абдикират от задълженията си, забравят за обещанията си веднага щом дойдат на власт и започват да обслужват само и единствено корпоративни интереси. Но нито едно правителство не е оцелявало без продуктивен контакт, без честен диалог, без обратна връзка с обществото. Всички български правителства на прехода банкрутираха защото, според нас, не успяха да спечелят доверието на гражданите, не допуснаха прякото им участие в процесите на вземането на решения.
Точно тук може да бъде историческата мисия на НПО. Да влезат в продуктивен диалог с правителствата, да ги подпомагат за възстановяване на баланса, за ревитализиране на демокрацията. Разбира се, всичко зависи от гражданите, от самите нас. От нашата активност и готовност да отстояваме идеите си единни. Да изразяваме своето мнение, своя глас – единни! Да демонстрираме единство! Защото правителствата едва ли ще искат да разговарят с десетки или стотици НПО поотделно. Но ако се обединим за целите на ефективни преговори, които да доведат до ефективни решения, ако успеем да се утвърдим като част от един съзидателен конструктивен процес, правителствата ще бъдат принудени да разговарят с нас. Защото граждани винаги е имало и ще има, докато правителствата идват и си отиват! Защото след всеки мандат идват избори. А вот не се печели, ако липсва пълноценен и здравословен контакт с обществото. Защото Сivis longa, imperium brevis! Гражданите са вечни, властта е тленна!

4. Някой може да възрази: не започват ли по такъв начин НПО да наподобяват на политически партии? Няма ли да надделее в даден момент изкушението да се превърнат те в парламентарни политически сили?
Въпросът е основателен. Подобна трансформация обаче неминуемо би обрекла на политическа смърт и гражданското сдружение, и политическата партия. Считаме, че създадената на такава основа политическа партия не ще бъде в състояние да обхване хора с твърде различни, често противоположни политически възгледи, социални, етнически или други различия; със сигурност ще престане да бъде обединител на широки, дори общонационални граждански цели и задачи; може да започне да обслужва тясногрупови, най-често корпоративни интереси; и в крайна сметка да се окаже една от многото електорални партии.
Едва ли ще е реалистично такава партия да разчита на предишното си влияние, когато е била НПО. Самото понятие “партия” не случайно произлиза от латинското pars. То означава “част от цялото”. Докато гражданските сдружения, доколкото си поставят за цел да решават както локални или регионални, така и мащабни общонационални проблеми от кардинално значение за цялото общество, са по-близо до “цялото”, дори може да представляват “цялото цяло”.
Времето на масовите партии е отминало. Това е преобладаващото разбиране днес. За партиите у нас дори се говори, че са изпаднали в “творческа криза”. Сдруженията обаче по време на избори могат да подкрепят партийни кандидати, които приемат да изпълняват конкретни искания на НПО и представят ясна програма за начините и средствата, чрез които ще се осъществят тези граждански искания. Както и партийни кандидати, които включат в своите програми реалистични обещания да работят за напредък към гражданско общество. По такъв начин, участвайки активно в политическия процес, НПО могат да играят индиректно политическа роля, да се изявяват като колективно съзнание на обществото.
В тази си роля гражданските сдружения могат и трябва да осъществяват важни функции, които нито правителствата, нито бизнесът могат да решават сами. Да посочват къде и какви са грешките на управлението, как то да се подобри. Да имат думата по проблеми, по които политиците се провалят. Да коригират и съответно да подпомагат властта. В интерес на всички граждани, на цялото общество. И ако правителствата могат да виждат отвъд всекидневните си проблеми, ако могат да бъдат максимално обективни, трябва да бъдат благодарни на гражданските сдружения за критиката и подкрепата, за безплатните съвети. Може да звучи неубедително, но има лекарства които са отвратителни, ала отстраняват ефективно болестта. Затова нормалните правителства не гледат на сдруженията като на опоненти или врагове.
Считаме, че в сложните процеси които се извършват днес, когато над човечеството отново е надвиснала заплахата на тоталитарното зло, значението на автентичните граждански сдружения както на местно и национално, така и на регионално и планетарно ниво неимоверно нараства. Тяхна непосредствена задача става мобилизиране и обединяване на най-широки слоеве от населението в защита на демокрацията. Няма да е пресилено да се твърди, че бъдещето на човечеството е в техни ръце.

5. Как стои въпросът в България? Нека преди това направим една малка разходка из миналото.
Историята не е била особено благосклонна към българите. След забележителен средновековен възход ни е обрекла на петвековно забвение. Закъснялата модернизация, а и меандрите на европейската реалполитика, са ни попречили своевременно да създадем и утвърдим работещи институции. Какво обаче успяхме да сътворим за последните 133 години? В крайна сметка, историята няма друг критерий за оценка освен резултата.
С един от първите си актове Учредителното събрание приема с гласуване „възрастта” на Стефан Стамболов и касира мандата на Евлоги Георгиев. Нито императивът на закона, нито сакралността на току-що учредения парламент, респектира народните представители. Целесъобразността надделява над законността. Стамболов става депутат, въпреки че не е навършил определената по закон възраст. Докато Евлоги Георгиев не е допуснат в парламента.
Трудно ли е да се досетим защо? Ако най-богатият тогава българин е можел ефективно да управлява и множи милионите си, може да се допусне, че той би могъл също така ефективно да управлява и държавата, да множи богатствата й. Това обаче не влиза в сметките на домораслите ни политици. За тях управлението е сложно и непонятно интелектуално упражнение. Те и не желаят държавата да се управлява. Къде по-лесно е да властваш! Да трупаш богатства чрез узаконяван грабеж и насилие!
Докато Евлоги Георгиев и други подобни нему предосвобожденски дейци създават капиталите си с възрожденска предприемчивост, въпреки дискриминационните ограничения на османската феодална система, след Освобождението капитали се натрупват само и единствено чрез домогване до властта. Под либералното знаме започва нечуван грабеж, наречен от народа ни „черкезки”. Беднякът Стамболов се превръща в един от първите олигарси, преди да бъде посечен. Друг министър-председател – Васил Радославов – го надминава, „инкасирайки” десетки милиони преди да избяга в чужбина.
Нашият парламентаризъм следователно е заченат в порок, а конституционните ни гаранции – почти през целия следосвобожденски период до 1944 г. – са били изцяло или частично суспендирани. Изобилстват преврати и насилие. Властват т.нар. безотговорни фактори, лични или тоталитарни режими, „шепа престъпни политици”. Симптоматични са и оценките на академичните издания на Запад: именно липсата на институционална стабилност води до „тоталитарни преврати от фашистки тип”, които налагат „авторитарни режими с етатистки методи на управление”. В надпреварата за грабеж, България така и не успява да създаде и утвърди националноотговорен политически елит, нито пък действащи легитимни институции. Обогатяването чрез властта се превръща в неизменна традиция, комай единствената „институция” която успяваме да сътворим. И така - до наши дни…
Чудно ли е тогава защо след 1989 г. факторите на промяната ориентираха държавата повече към обезпечаване на приемственост, отколкото към правов ред? Към създаване условия за властване и грабеж, вместо към пазарна икономика и устойчиво развитие? Към разрушаване на съществуващото, вместо към съграждане фундамента на гражданското общество? За сравнение, повечето от бившите социалистически страни съумяха да се трансформират и демократизират без да разрушават съществуващото. Признанието си дължат преди всичко на успешното функциониране на институциите си.
Според нас, провалът на българския преход, безсилието на демократичната ни Конституция и оттам на народа да наложи волята си в съответствие с императива чл. чл. 1, 4 и 5 са обусловени от липсата на функциониращи институции. Косвено признание за това научаваме ежедневно от медиите: „няма връзка между институциите”, „институциите не сработват”, дори се говори за „война между институциите”. Директно, това ни повтарят от 1989 г. до днес сериозни познавачи на материята. „Липсата на прозрачност и институционални структури е главната причина, поради която не може да се прави бизнес в България” – това е най-често срещаната оценка в авторитетните бизнес среди и независимите медии на Запад. В политическата реалност продължава да битува „ориенталско-шмекерски подход”, според колоритното определение на проф. Николай Генчев. Шумно се афишира едно, тихомълком се кара по старому. Стотиците милиони получавани от ЕС и от други международни организации потъват неизвестно къде без ни най-малко да се решат проблемите, за които са били отпуснати. На международна конференция преди време бе споменато подобно сдружение в една балканска страна (визираше се България), което в продължение на 7-8 години получило чрез посредничеството на собственото си правителство близо три милиона евро от европейски фондове за образователни и малцинствени програми. В същото време проблемите с малцинствата в тази страна кризисно се задълбочили, а системата на образование се оказала в задънена улица.
Институция - от латинското institutio - означава трайно установено нещо в правен, морален, социален или държавен смисъл. Терминът се налага през ІІ в. от римския юрист Гай, а след VІ в., от император Юстиниан насам, се възприема постепенно от европейските народи наследили гръко-римската цивилизация. В политически смисъл институциите са фундаментът на държавната къща. Когато темелът е солиден, държавността е стабилна. Дори времето не може да разруши онова, което е построено върху здрави основи. Материалната култура може да търпи разрушение. И отново да бъде възстановена. Не се ли развиват институциите, разрушава се държавността. На разрушената държавност историята обикновено не отпуска срок за възстановяване.
Известно е, че институциите се създават и укрепват в продължение на столетия, да не кажем хилядолетия. Там, където ги има – работят за обществото. Съблюдават върховенството на закона. Олицетворение са на моралните принципи и норми. Не допускат вмешателство на случайни лица, лаици, парашутисти. И ако отделен субект успее все пак да се промъкне и се опита да налага волята си, да яха институцията в угода на лични, тесногрупови, корпоративни интереси, самата институция го отхвърля с цялата си институционална мощ, за да съхрани и утвърди върховенството на закона, да възвиси силата на морала. Обратното, там където няма здрав фундамент, където не действат институции, държавата рухва и постепенно загива.
Ако у нас функционираха институции, депутатите нямаше да могат да гласуват неконституционосъобразни закони. Правителствата нямаше да могат да властват и нямаше да се провалят. Магистратите нямаше да могат да постановяват противоправни актове. Нямаше непрекъснато да започваме отначало. И нямаше постоянно да се въртим в безплоден омагьосан кръг.

6. Отсъствието на действащи институционални структури обаче, може да се окаже предимство в усилията за създаване и укрепване на граждански сектор. В България липсват ония традиции и легални пречки, които на Запад задържат процесите на трансформиране на действащите политическите институции в граждански. Така, България може да гради гражданско общество „на чисто”, да пристъпи към създаването на ефективни граждански институции непосредствено. Необходимо е обаче да се пробуди и укрепи гражданското съзнание необратимо, до степен, че да се превърне във фактор на общественото развитие. Да се мотивира народът да се включи активно в решаването на собствените си съдбини. Да осъзнае правото си да участва непосредствено в осъществяването на държавната власт, да наложи волята си в съответствие с императива на чл. чл. 1, 4 и 5 на демократичната ни Конституция. Да се превърне във фактор и партньор на управлението.

7. Как може народът да осъществи правото си непосредствено да участва в управлението? Нека приведем онези текстове от Конституцията от 1991 г., чието съдържание може да ни даде ключ към възможностите:
Член 1. (1) България е република с парламентарно управление.
(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Член 4. (1) Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.
(2) Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.
Член 5. (1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.
(2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.
“България е република с парламентарно управление”. Този изначален текст прогласява формата на държавното управление. По-нататък в Конституцията е прогласен и принципът на разделение на властите. Което означава, че законодателната власт (парламентът) приема законите и решенията, а изпълнителната власт (Министерският съвет) следва да ги изпълнява. Затова се нарича изпълнителна власт.
В продължение на 20 години след приемането на демократичната ни Конституция сме свидетели как изпълителната власт постепенно се тоталитаризира. Тя отказва да изпълнява конституционно установени принципи и норми, опитва се да налага волята си над парламента: ако даден закон не обслужва министрите, те тутакси го променят и чрез сервилното си депутатско мнозинство го приемат. Такива “закони” не са изведени от обективната реалност, не отразяват обективното право, не са в интерес на гражданите и обществото. Най-често това са противоправни, противоконституционни актове. Но изпълнителната власт ги налага от позицията на силата. Не се ли превръща България по такъв начин в министерска република? И може ли да твърдим, че парламентът ни се е утвърдил като институция?
По-нататък е записано: "Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната”. И още: Конституцията е върховен закон, другите закони не могат да й противоречат и разпоредбите й имат непосредствено действие. Може да се помисли, че става дума за нещо съществуващо. Но от Брюксел непрекъснато укоряват властта, че не съблюдава върховенството на закона, че законите, които приема, противоречат на Конституцията. Очевидно в България правовата държава не се е утвърдила като институция. И ако вникнем по-задълбочено в съдържанието на Конституцията ще установим, че още в преамбюла правовата държава се схваща като идеал, като цел, като нещо дължимо, което трябва да стане. Като път, който трябва да се измине. В конституцията са записани и други идеални ценности на правото, каквито са живота, достойнството и правата на личността, създаване условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество – все ценности, които на този етап още са непостижими.
Нека вникнем сега в съдържанието на чл. 1 ал. 2: “Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция”.
Съгласно този текст Народът е въздигнат във Върховен суверен. Този принцип “бащите-съставители” от Седмото Велико народно събрание са заимствали от принципите на революциите в Англия (1640 г.), Америка (1776 г.), Франция (1879 г.), от великите революции, които прогласиха, че демокрацията е преди всичко воля на Народа. Народът е този, комуто властта принадлежи по смисъл, по разум и по Божия воля и усмотрение. Не само по Конституция. Затова е въздигнат във Върховен суверен. Той е този, който може да решава какво и как да го направи. Включително и непосредствено. Затова трябва да се изписва с главна буква!
“Бащите-съставители” на Конституцията в Седмото Велико народно събрание са проявили върховно прозрение. Те са предвидили възможното развихряне на политически бардак през следващите десетилетия. Затова са записали, че държавната власт не само произтича от Народа, но Народът може да я осъществява и непосредствено. Няма “или” чрез органите, предвидени в Конституцията. Има “и”!
Иначе казано, когато органите, предвидени в Конституцията не искат или не могат да осъществяват държавната власт в интерес на Народа, когато с действие или бездействие престъпват или абдикират от конституционно разписаните си задължения, Народът е в правото си да започне да осъществява държавната власт. Не само отделни дейности, свързани със властта. А цялата държавна власт! При това непосредствено!
“Бащите-съставители” са записали също, че “никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Това е право на Народа-Суверен, на целия Народ и никой не може да му отнеме това право!
Точно в това е голямото предизвикателство, историческата мисия на автентичните български сдружения. Въпросът е, следователно, в състояние ли са да проявят готовност за единни действия? Да генерират идеи, годни да мобилизират всички сегменти на обществото? Целият Народ да се включи активно в процесите на вземането на решения? Гласът му да бъде чут по всички въпроси, които засягат битието и благосъстоянието му?
И най-важното: кой друг ако не гражданските сдружения може да осъществи на дело правовата държава, да реализира идеала, записан от “бащите-съставители” на демократичната ни Конституция?

8. Някой вероятно ще възрази, че това не може да стане; че българският народ е изпаднал в дълбоко униние; че няма сили, които да успеят да го мобилизират. И сигурно ще изтъкне достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на това неможене… Друг вероятно ще посочи, че от 2009 г. съществува закон, който регламентира прякото участие на гражданите при осъществяването на държавната и местната власт.
Такъв закон има. С него се институционализират условията, организацията и реда за пряко участие на гражданите при осъществяване на държавната и местната власт. Формите на пряко участие се ограничават до референдум; гражданска инициатива; общо събрание на населението. НС може да одобри или да отхвърли предложението за произвеждане на референдум. На председателя на НС се възлага да организира създаване и водене на публичен регистър за вписване уведомленията за започване на подписка. Предложение за национален референдум се прави от: 1/5 от депутатите; Президента; Министерския съвет; 1/5 от общинските съвети в страната; и едва накрая – от граждански инициативен комитет при това ако събере най-малко 500 хиляди подписа. Организационно-техническата подготовка на националния референдум се осъществява от Министерския съвет. Кодекси и закони, които уреждат изцяло материята в дадена област не могат да се подлагат на референдум. И т.н., и т.н…
Видно е, че целта на този закон е да постави под контрол гражданската активност. А съдържанието му е в духа на предписаните ограничения, които трябва да възпират самоактивиращата се демокрация на автентичните сдружения. Гражданското общество трябва да симулира активност, да не се конфронтира с властта и в никакъв случай да не участва непосредствено в разрешаването на ирационалните ситуации.
Освен това, какво трябва да се разбира под гражданска инициатива? Гражданска иициатива ли беше събирането на повече от половин милион подписа за АЕЦ “Козлодуй”, унищожени от председателя на НС, който пък трябва да води публичния регистър на исканията за референдум? По силата на коя конституционна разпоредба законът поставя президента, председателя на НС, депутатите, МС над гражданите-данъкоплатци, над Народа? Защо общо събрание на населението да се допуска само на местно ниво? По силата на коя конституционна разпоредба се въвежда долна граница от половин милион подписа? И защо тези подписи трябва да бъдат верифицирани от изпълнителната власт? Защо не могат да се подлагат на референдум калпави закони и кодекси? Като Избирателният кодекс, квалифициран като узаконен хаос?
Не е трудно да се види кардиналната цел на този закон: под маската на загриженост за пряко гражданско участие да вкара НПО в порочните коловози на “закон” и тихомълком да суспендира основополагащ текст на Конституцията, именно, възможността за непосредствено осъществяване на държавната власт от народа, когато предвидените в Конституцията органи не искат или не могат да изпълняват задълженията си. Само че Конституцията не е пожелание, а действащо право. Тя подлежи на прилагане както всеки друг нормативен акт. По силата на непосредственото действие на разпоредбите й всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позовава на Конституцията в защита на своите права и законни интереси. Нормите й са императивни и когато гражданите ги прилагат, те действат в рамките на субективните права, предоставени им от законодателството. Конституционните разпоредби винаги имат предимство пред всички други законови разпоредби. И ако има наредба или закон, който не е съобразен с Конституцията, непосредствено действие ще имат конституционните предписания. Това е така, защото във Върховния закон е изразена волята на Народа-Суверен и тя не може да бъде заобикаляна посредством други закони – фиктивни в най-голяма степен или обвити в демагогия.
Когато Наполеон научил, че се е появил коментар на Гражданския кодекс, възкликнал ядосано: „С кодекса е свършено!” Нека предупредим: всеки, който тръби за потребността от нова конституция в същност иска да отнеме на Народа-Суверен най-същественото негово право – да осъществява държавната власт непосредствено!

9. Посочихме вече, че гаранция за постигането на необратим граждански сектор в България е единодействието на автентичните граждански сдружения. То може и трябва да се осъществи в пълно съответствие с върховенството на закона (Конституцията и ЕС норми). В името на постигането на следните шест основни цели:
- създаването на действително независима, ефективна и достъпна съдебна власт;
- превръщане на медиите в отговорни граждански медии в съответствие с Резолюция 1003/1993 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа;
- властта да се превърне в управление, съблюдаващо стриктно върховенството на закона;
- държавните чиновници да се превърнат в служители;
- възстановяване системата на здравеопазване в съответствие с императива на чл. 52 на Конституцията;
- възраждане на българското училище и образование в съответствие с императива на чл. 53 на Конституцията;
Постигането на необратим граждански сектор според нас означава НПО да поемат онези основни контролни и регулаторни дейности на обществото, които са предимно извън трите власти и в осъществяването на които през последните две десетилетия правителствата най-вече се провалиха. Това са дейностите на (списъкът не е изчерпателен): Сметната палата; Националния осигурителен институт; Националната здравно-осигурителна каса; Агенция по лекарствата; Институтът по съдебна медицина; Институтът по криминалистика; Националния статистически институт; Ветеринарно-медицинската инспекция; Комисията за защита на конкуренцията; Комисията за защита на потребителите; Агенцията за метрология и технически надзор; всички регулаторни ведомства (като ДКЕВР, СЕМ и др.); Централната избирателна комисия; Висшия съдебен съвет; Конституционния съд; както и всички останали контролни и регулаторни дейности, които се финансират с парите на данъкоплатеца.
Налице е обществена необходимост тези агенции, комисии, институти, регулаторни органи да се поставят непосредствено под контрола на Народа-Суверен и неговите легитимни сдружения в съответствие с императива на чл. 1(2) на Конституцията. Защото от години тези организации са абдикирали от задълженията си да работят в интерес на гражданите и обществото – единственият интерес, който Конституцията признава. Освен това повечето от тези дейности не се осъществяват в съответствие с нормите на Съвета на Европа, с регламентите и директивите на ЕС, за което България търпи постоянни критики, а българският данъкоплатец – пасивите от изплатените глоби и неизплатените еврофондове. На трето място съгласно изискванията на Евросъюза повечето от изброените агенции, комисии, институти, регулаторни органи следва да бъдат независими публични организации, а не пряко или косвено част от властта. Нека се мотивираме с няколко примера:
През 1993 г., Съветът на Европа с категорична резолюция прие, че информацията представлява основно право (droit essentiel, fundamental right). „Това право принадлежи на гражданите, които притежават също и произтичащото право да изискват предоставената им от журналистите информация да бъде достоверна, когато се отнася до новините, и честна, когато се отнася до мненията, без да се допуска намесата на публичната власт или на частния сектор.“
„Публичната власт не може да смята, че притежава информацията...“ , продължава по-нататък тестът на резолюцията. „Нито издателите, нито собствениците, нито журналистите не трябва да смятат, че са собственици на информацията. Информационните организации трябва да третират информацията не като стока, а като основно право на гражданите.“
Властта обаче продължава да игнорира тази резолюция, вече две десетилетия допуска корпоративни интереси да монополизират информацията, да я превърнат в стока, в неконтролируем бизнес и оттам – в продукт за дезинформация, за владеене на обществото. С други думи –превръщат информацията в нещо, което няма нищо общо с обществения интерес. А това вече е сериозна заплаха за обществения ред, за демокрацията, за фундаменталните човешки ценности.
Препоръките на Европейския парламент относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия (§3.2.2), пък, задължават ДКЕВР да бъде "независима от правителството". Със същото съдържание е и искането на Европейската комисия за създаването на „независими от правителството национални регулатори със широки пълномощия, напълно независими от всякакви публични или частни интереси“. Изложено е и виждането какъв точно трябва да бъде регулаторът: „Граждански форум за енергетика (Citizen’s Energy Forum) като движещата сила за изграждане на конкурентни пазари на дребно и за гарантиране защитата на интересите на потребителите...“ И в никакъв случай да не бъде подчинена на държавата. Правителството обаче продължава да си прави оглушки и да толерира нелегитимната дейност на ДКЕВР.
Консултативният съвет на европейските съдии от години дава препоръки как да бъде изграден Висш съдебен съвет, така че у нас да заработи едно действително ефективно и достъпно съдопроизводство, независимо от изпълнителната или законодателната власт. Факторите в съдебната власт обаче продължават да си правят оглушки и да толерират един нелегитимен по същество ВСС.

10. По какъв начин Народът-Суверен и неговите легитимни сдружения могат да поставят дейността на тези организации непосредствено под контрола на обществото и как може гражданският сектор да се превърне в необратим? Нека оставим тези въпроси за следващата дискусия. И да помислим дали това няма да се окаже български принос в справянето със световната криза?

- - - - - - -


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group
PhpBB Skin Impulse by Frost © 2008 Kiss Ringtone